Силвия и нейното YFU семейство
Обмен. Ааа, обмен... Обмен?! Ама какъв обмен, бе? Е как какъв - междукултурен и ученически, официално поне... Лично за мен беше и все още е незабравим, прекрасен, забавен, странен в хубавия смисъл, приключенски, независим, но от друга страна, все пак обвързващ, създаващ спомени, семейство, приятели, любов... Да, правилната дума е любов! За да отидеш на обмен трябва да си влюбен в новото, непознатото и непредвидимото. Всички ти разказват за своя опит, препрочел си цялата информация на страницата на YFU около 100 пъти, но въпреки това не знаеш със сигурност къде ще попаднеш, какво ще стане и ще се справиш ли. Радваш се, притеснен си, мислиш, решаваш, колебаеш се и пак наново. Всичко ти е като сън. Обръщаш се и вече си в самолета към новото вкъщи. Събуждаш се в ново легло, първо с други като теб, после с новото си семейство. Щипеш се да провериш не сънуваш ли сбъднатата си мечта. Уж не сънуваш, но пак си във филма. Отиваш в училище и виждаш, че не е толкова страшно. Чувстваш се като ВИП персона, в началото учителите ти обръщат повече внимание, а учениците говорят за теб, опитвайки се да не го забележиш. После свикват. И ти така. Свикваш не само с училището, свикваш с всичко и всекиго - с приемното семейство, с минувачите, с къщите, с пейзажите, с транспорта, с магазините, с храната, с въздуха... и го дишаш и се чудиш как точно ти си изкарал такъв късмет, че да попаднеш на такова място и да се чувстваш на мястото си. И си благодарен. И щастлив. И спокоен. И свободен. И чак забравяш, че уж си на чуждо място с чужд език и чужди хора. Ама и те забравят. И всичко си върви. И се научаваш да виждаш много и в малкото и да наблюдаваш и разбираш хората. Чувството ти за емпатия се развива и по-лесно можеш да се поставяш на мястото на другите. Потапяш се в друга култура и разбираш, че хората са си хора, където и да отидеш и няма смисъл да се безпокоиш от мнението на другите, от това дали няма да ги притесниш, дали ще е странно да действаш. За себе си разбрах, че е добре сам да направиш първата крачка, да поемеш инициативата, а не да чакаш всичко да се нареди като с магия. Щастието зависи най-вече от нас, от нашите действия и мисли. Например няма как да си седиш вкъщи и да си мечтаеш за социален живот, така просто ще го видиш през крив макарон. Излезеш ли от черупката си, от една страна, изживяваш неподозирано готини неща и преоткриваш себе си, от друга, се чувстваш горд от факта, че си надминал себе си. Особено интересно е да попаднеш на приемно семейство, съвсем различно от своето. На мен например ми беше много странно, че в приемното семейство не се прегръщаха или по-скоро не обичаха да го правят, а в България това си беше като семеен ритуал. Е, мисля, че в края на годината семейството ми се беше научило и на това, нищо, че аз бях възприела техният начин на прегръщане - още един пример, че всеки дава, но и черпи нещо от другия. Не се говореше за чувства, всеки си беше индивидуален, но имаше някакви малки жестове, които показваха внимание и обич. Така приемният баща винаги правеше плодова салата и си играеше да бели, почиства и разпределя плодовете според предпочитанията на всеки член на семейството, което му отнемаше доста време. Семейният живот беше много организиран и спокоен, което изключително много ми хареса, защото нямаше никакво допълнително натоварване. По отношение на приятелите нещата се случиха бавно, защото там, където живеех, нямаше много възможности за изграждане на отношения, а само в училище не става. Въпреки всичко намерих няколко човека, с които се разбирам супер и все още поддържаме контакт. Освен това имам приятели, които също бяха на обмен. С тях се разбирахме с много малко думи, защото бяхме в подобно положение и винаги се чувствах супер, когато се срещахме на семинарите или през уикендите. Тук е моментът да спомена и доверениците си и тяхната дъщеря, те се превърнаха в моето второ немско семейство и си паснахме невероятно добре.
Сега, замисляйки се, не откривам негативно преживяване или момент, струващи си споменаването. Просто бях наясно, че това време няма да се върне и се наслаждавах дори на най-малките неща в Германия, моята приемна страна, не - всъщност втора родина. Едно от тях бяха полята и поляните, всички много ми се смяха, когато ме питаха какво харесвам в Германия и аз отговарях, че обичам поляните. И те отново ме питаха учудени "Че какво им е специалното? Вие в България полета нямате ли?". Е как да им обясня, че за мен са специални. Събуждах се и виждах полета от прозореца си, гледах как слънцето изгрява и залязва над тях, как тревите се поклащат в синхрон с вятъра. Гледах ги и като пътувах с автобуса към училище или като отивахме нанякъде с колата. Носеха някакво спокойствие, винаги си бяха там, вятърните генератори посред тях се въртяха с една и съща скорост, браздите от тракторите, минали през тях, бяха все еднакви, те самите все бяха равни, веднъж изорани, веднъж побелели, веднъж зелени, веднъж пъстри и ухаещи. Пейзажи като от календар, на които не бях свикнала и бях забравила в сивия български град. Да караш колело сред тях е най-готиното нещо на село, а най-приятно е, когато рапицата цъфти. И да си грабнеш колелото, когато си в лошо настроение, да тръгнеш в някоя си там посока и да преминаваш през един от друг по-красиви ландшафти... Ех, това мое немско село... Няма да го забравя.
А пък колко обичам немските торти и сладкиши и продавачката в пекарната, не е истина. Сега мога да се впусна в дълги лирични отклонения по темата, но ще се възпра. Ще кажа само, че за един месец, откакто се върнах в България, направих поне дузина и нашите все ми казват как чакат да се прибера, че да има сладко. Като заговорихме за сладко... Най-сладко ми беше в края на обмена, когато се чувствах напълно у дома си. В същото време нещо ме стягаше и не можех да си намеря място при мисълта, че всичко свършва скоро. На мечтата и се виждаше краят, но аз не се предадох на финалната права, а вместо това изживявах всеки момент и си взимах с пълни шепи от всички емоции. И се радвах, и благодарих, и прегръщах, и се усмихвах, и дишах по-бавно и със затворени очи, за да застине времето. И отварях широко очи, за да запомня всяка картина. И накрая наистина осъзнах, че си тръгвам. И не исках, и плаках, и се страхувах да изгубя всичко и да го забравя, не исках да го пусна... Но пак осъзнах, че има и друго вкъщи, и някой, който ме чака, нечии липсвали ми прегръдки. И пак свикваш с всичко и всекиго... Обаче сега ти си друг, част от теб вече не е българска и гледа с очите на друга култура. И хем си свой, хем чужд. И продължаваш да откриваш нови и интересни неща, че чак и намираш сили да променяш. И пак се чудиш сън ли е или сбъдната мечта.
Странно е, защото на немски за сън и мечта има една дума. Е, моята мечта не остана сън, а се превърна в реалност. Не позволявайте мечтите да си останат само блянове, помъчете се да се сбъднат! Пожелавам на всички бъдещи ученици на обмен една незабравима и опияняваща с емоции учебна година, а на всички приемни семейства - една поучителна и забавна година с новия член на семейството! И както е казано: обменът не е просто година от живота ти, той е живот в година! А аз бих добавила, че от нас зависи всички следващи да бъдат изпълнени с живот, ако използваме придобитото умение да вдъхваме живот на времето.
No comments:
Post a Comment